Силви Вартан идва със затрогваща изповед

Силви Вартан - грандамата на френската музика, покорила света с красотата на своя талант и с непринудената си елегантност, ще разкрие интимни моменти от своя живот в спомените за своята Maman… Две години, след като просълзи феновете си в НДК с покъртително изпълнение на „Облаче ле, бяло”, певицата идва отново в София. Този път, за да представи книгата си „Мама...” - не просто изповед, а свидетелство за силата на обичта и за смелостта на хората, принудени да водят живот на изгнаници.

Написана с много любов и признателност към жената, с която голямата Силви е имала особено силна връзка, тя представя и собствените си премеждия и успехи, разказва за началото на кариерата си и за нейния апогей, за браковете си с Джони Холидей и Тони Скоти, за баща си, брат си, децата си, за дните и годините, които е живяла до обичната си майка.

Прочутата певица и актриса с българо-унгарски корени има 40 милиона продадени албума, 1300 песни, 2000 корици на списания, шест филма и хиляди музикални спектакли в цял свят. През април 2014 година тя представи албума си „Силви в Нешвил“ с голям концерт в НДК. Години наред фондацията, основана от нея, подпомага множество инициативи в сферата на детското здравеопазване в България.

Коя е майка ѝ? Илона Майер, дъщеря на унгарски архитект е съвсем малка, когато пристига с родителите си за България - баща ѝ е командирован у нас. Тук израства и се омъжва за Жорж Вартан, българин от арменски произход, тук Илона ражда сина си Еди и дъщеря си Силви. И оттук по време на комунистическия режим емигрира във Франция. Силви тогава е на седем и животът ѝ преминава „в сянката на майка ѝ” – нежната и силна жена, стълб на семейството.

На 22 ноември Силви Вартан ще представи вълнуващата си книга в литературен клуб „Перото”, а тук ви представяме откъс от нея.

София без нея

С падането на берлинската стена в онези, бих казала, недействителни и прекрасни дни на ноември и декември 1989, се поставя въпросът за моето завръщане в София. През годините някои френски министри на културата често ми бяха предлагали да ги придружавам в рамките на официалните им визити в България, но аз винаги отклонявах поканите. Не желаех да давам повод на онези, които бяха измъчвали моите родители и роднините ми, да ме посрещат в своите дворци, сякаш всичко това беше вече минало и забравено. Сега е друго време, Тодор Живков, когото Москва беше поставила начело на страната през 1971, най-сетне е паднал от власт и България бавно се събужда след четиресет и петгодишен ледников период.Вземам решение: ще се върна в София през октомври 1990 и ще изнеса един концерт. Когато го съобщавам на мама, тя ме гледа объркана. После ми заявява, че няма да дойде с мен, и аз изпитвам тайничко облекчение.

- Всички, които обичах, умряха като затворници в тази страна – ми казва тя една сутрин с глас, променен от едва сдържан гняв. – Защо да се връщам тогава? Там нямам вече никого.

Не намирам думи да изразя моето съчувствие към мъката й, само я прегръщам силно, сякаш сме си разменили ролите: за пръв път аз съм тази, която е достатъчно силна, за да я успокои, а тя отстъпва пред напора на чувствата си.

Пръв заминава Еди да установи първоначалните контакти в ролята на „разузнавач“ и се връща от София със зачервени от плач очи и измъчено лице.

- Бъди готова да посрещнеш удара. Положението е много тежко, много повече, отколкото си представях.

Той организира целия престой: на първо място концерта, а след това първо изпитание, обиколка на местата от детските ни години. „Ако го направим в обратен ред, няма да ти останат сили да пееш” – подхвърля ми той.

Колко прав е бил!

Отначало пред очите ми е множеството, което ме посреща на летището, на следващата вечер публиката, която ме аплодира, станала на крака в Двореца на културата, това е първият шок от овациите на стотиците хора, за чиито живот нищо не съм знаела през всичките онези години, но чиято обич внезапно откривам.

Очаквах да си поплача тайно, но не мислех, че българите ще заплачат заедно с мен, а се случи точно това, споделените сълзи възстановиха връзката, която смятах прекъсната завинаги.

Анри-Жан Серва, пратеникът на вестник „Либерасион“, направи опит да облече в думи огромната приливна вълна, която ни бе отнесла.

„Четирите хиляди души в националния Дворец на културата – пише той – не бяха виждали Силви, обзета от такова дълбоко вълнение и болка. Трепереща, разплакана, тя не можеше, а не се и опитваше да скрие сълзите си. Тъжна и екзалтирана, бившата девойка с бялата рокличка от пике и с панделки в къдравата коса направи най-прекрасния концерт с своята кариера.

Тя редуваше най-известните си песни с български мелодии, говореше на сцената, разказваше живота си, както никога досега не го бе правила. Силви беше сърцераздирателна. Къде изчезна красивата руса кукла, неуморната балерина, танцуваща в екстравагантни, ефирни тоалети, къде се стопи нейната студенина и непристъпност, в София тя беше олицетворение на топлотата и неудържимата пламенност. По време на това поклонническо пътуване до своите корени Силви определено не намери изгубеното време, но със сигурност обогати душата си.

Силви не можеше да сдържи бушуващите в гърдите ѝ емоции: между две изпълнения я наобикаляха деца с букети, далечна братовчедка я целуваше с вълнение, съсед от онези години беше донесъл снимки на дядо ѝ или разказваше спомени за баща ѝ Жорж Вартан.

Пред очите на своя съпруг, на сина си и на своя по-голям брат, който пазеше по-ярки спомени от нея за онова време, тя не спря да плаче. Припомняйки си своя баща и дядо си (с любимите им песни на Шарл Трене), подемайки „Хубава си, моя горо“ и „Мила родино“, тя разпалено говореше на четирите хиляди просълзени зрители, изправени на крака, че трябва да вярват в щастливото бъдеще, да не търпят потисничеството и да се борят за свободата. Нещо нечувано както за българите, така и за феновете на Силви Вартан: истинска Маделон , влюбена в свободата, тя разпука твърдия пашкул на лъскавата си, лакирана външност, разкривайки най-сетне за какво е плакало толкова дълго русокосото момиче.“

Снощи някой почука на вратата на хотелската ни стая с Тони. Отивам да отворя, но ми трябват няколко секунди, за да разпозная Мария в петдесетгодишната жена, застанала пред мен. Мария, дъщерята на Мици, любимата ми братовчедка, не съм я виждала от лятото на 1950, когато ни снимаха у дядови. На снимката мама е прегърнала Мария през раменете, аз съм се притиснала до дядо. Тогава тя беше на дванайсет години, аз на шест.

През тази първа вечер Мария ми разказва за живота си зад желязната завеса: тя искала да стане лекар, но режимът я принудил да следва ветеринарна медицина, да се грижи за здравето на животните, вместо на хората и оттогава тя носи професията си като тежък кръст. После дошли децата, мизерното ежедневие ги пречупило, нея и съпруга ѝ.

„Да видя отново къщата на дядо“ – нито за миг не бях си представяла, че някой ден ще се осмеля да формулирам такова фантастично желание. Тя е застинала завинаги в златистата светлина на есенните следобеди, зад полуотворените щори на прозорците, аз дремя в шезлонга, дядо си чете вестника, а сега я виждам пред мен отново, но посивяла, опърпана, запусната. Настоящите обитатели са предупредени за моето посещение, те ме чакат на тротоара отпред с букет цветя, канят ме да вляза. Как да им кажа, че предпочитам да остана сама? Сама с Тони, Еди и Давид, които ме придружават. Ето я верандата, където ловях снежинки, големи колкото носни кърпички, в обятията на мама, голямата стая, в която татко свиреше на пианото, а ние с мама го слушахме, сгушени във фотьойла, стаите на горния етаж… Не мога да сдържа сълзите си, виждайки всичко, което е останало тук, мебелите, картините, няколко дребни художествени предмети, но и те са повредени, остарели, жалки. Мама е до мен на всяка крачка, чувам нейния глас, виждам силуета ѝ… Нямаше да понеса това пътуване, ако тя не беше жива.

Хората ми отварят вратите, мълчаливи, сковани от неудобство. Не бива да плача, но в една от стаите разпознавам дядовия фотьойл. Прокарвам ръка по изтъркания плюш, там където дядо облягаше глава.

- Толкова ми се иска да го взема със себе си – прошепвам на Тони.

Той се обръща към възрастната госпожа, която живее в тази стая, и чувам Еди да превежда какво ѝ казва Тони.

- О – отвръща тя след малко, – с удоволствие, обаче не мога да се разделя с него. Какво да правя с вашите пари? Тук не се намират такива фотьойли.

Еди се извинява и тъй като възрастната дама като че ли действително съжалява, аз допирам ръката ѝ до устните си за секунда. Чак след като си тръгваме, се сещам, че мама правеше същото, докато чакахме търпеливо на опашките за олио и хляб и тя отстъпваше нашия ред на някой възрастен мъж или жена.

- Минете, майко, моля ви, минете пред нас.

Източник: "Колибри"